Анкета
Чували ли сте за печата от Караново?
Да
Не
vote

Средновековна България

Седемвековната история на средновековна България (VII-XIV в.) има основополагащо значение за хода на националната ни история в ново и най-ново време. През този продължителен период се формират българската държавност и българската нация с нейните присъщи белези на идентичност, които се изразяват в спецификата на езика, културата, душевността и морала. Тогава протичат успешно и редица други процеси, благодарение на които България и българите се утвърждават трайно в историята на Европа и се съхраняват през вековете.

Във времето на Българското ханство-царство (VII-XI в.) с най-голяма важност са: централизацията на държавната уредба през първата половина на IX в.; покръстването през 865 г. и последвалата го християнизация на обществото и държавата през втората половина на IX в.; създаването на Българската църква в 870 г. и нейното укрепване като държавна институция с активната подкрепа на княз Борис I Михаил (852-889г. † 907 г.); славянизацията на богослужението и книжовността, започнала с реформаторската дейност на Кирило-Методиевите ученици, дошли в България през 886 г.; издигането и утвърждаването на ролята и мястото на българското монашество като изключително важен фактор в живота на църквата, държавата и обществото.

Тези процеси стимулират развитието на старобългарската култура, разбирана като начин на живот и мироглед от всички части от населението. „Златният век” на старобългарската книжнина и литература издигат България в нов център на европейската християнска култура и цивилизация. Столиците Плиска, Велики Преслав и Охрид стават водещи културни центрове, които излъчват идеи и създават образци с определящо значение за историческата приемственост в развитието на българите и тяхната държава.

Укрепването на народностното съзнание, изграждането на стабилна държавна и културна традиция през Ранното средновековие имат определяща роля за устойчивостта на българите пред изпитанията и трудностите по време на византийското владичество (XI-XII в.). Охридската архиепископия става духовен център на българския народ, а основни средища на българския културен живот стават манастирите и градовете в югозападните български земи - Рилският манастир, Бачковският манастир, Лесновският манастир, Осоговският манастир, а също така и Зографският манастир „Св. Георги” в Света гора.

През XIII-XIV в. средновековна България и нейната столица Търново се превръщат в един от стожерите на източното православие. Историческа заслуга за това имат царете от Асеневската династия, които покровителстват Българската църква и издигат своята столица в един от най-крупните православни центрове наред с Цариград, Солун, Света гора, Ерусалим, Никея и Трапезунд. Решаваща роля за това изиграват унищожаването на Византия от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход в 1204 г. и възобновяването на Българската патриаршия в 1235 г. Патриаршеската катедрала „Възнесение Христово” на хълма Царевец става „майка на църквите в Българското царство”, а Търново – в средоточие на монашеството от Балканския полуостров. Богатото културно-историческо наследство, което българското средновековие ни завещава, е непресъхващ извор за българската историческа памет и национална идентичност.