Анкета
Чували ли сте за печата от Караново?
Да
Не
vote

Народна република България

Народна република България е официалното име на държавата от 15 септември 1946 г., когато председателят на ХХVІ ОНС Васил Коларов след проведен референдум за ликвидиране на монархията провъзгласява страната за народна република - до 15 ноември 1990 г., когато VІІ- то ВНС променя името   на Република България. В случая това заглавие е избрано като обобщено понятие за новия период от развитието на страната, който стартира на 9 септември 1944г.
  
Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия. Тази определяща черта на политическата система влиза в сила много преди Конституцията от 1971 г. официално да отрази съществуващата политическа реалност. В условията на дирижиран плурализъм в първите следвоенни години на практика няма институция или сфера от обществения живот, която да не се контролира от БРП/к/.
        
След 9 септември 1944 г. емблематични сгради сменят предназначението си. На 14 март 1946 г. в центъра на София, по решение на столичната общинска управа, багер започва да събаря желязната ограда и караулното помещение на царския дворец в София. Руши се един от символите на монархизма в България, за да се открие нов площад “9 септември”. В царския дворец във Враня започват да се провеждат заседанията на Политбюро. Новите управляващи изграждат свои резиденции и ловни стопанства. Големи потрети на Г.Димитров и В.Червенков се озовават в музея на църковните реликви на Рилския манастир. Появяват се нови “култови места” – Братската могила, паметникът на Съветската армия, мавзолеят на Г. Димитров, мемориалният дом на връх Бузлуджа.    
  
Протуберансите в културната политика са обясними само в точния политически контекст.    Основните принципи на новата идеологическа рамка формират траен управленчески код, свързан пряко със задачата за запазване на властта, налагат задължителен, стабилен, организационно устойчив механизъм за управление във всички сфери. Висшите служители в държавните институции в отделните министерства, комисии, творчески съюзи са членове на комунистическата партия. Специални отдели при ЦК на БКП наблюдават работата във всеки сектор и допълнително гарантират правилното ръководство и управление на съответния ресор.
 
Първо място сред стълбовете, на които се крепи системата безспорно принадлежи на аксиомата за политическия монопол на комунистическата партия върху властта, наричан „диктатура на пролетариата” в годините на сталинизма и заместен от евфемизма „ръководна роля на партията” от началото на 60-те години. Действието му се подсилва и гарантира от принципа за „демократическия централизъм”, термин въведен от Ленин, но действащ до края на комунистическата ера. Не по-маловажно значение в новата идеологическа система има прокламираната цел за изграждане на комунизма, която постоянно стои на хоризонта и без да е реална практическа задача е един от източниците за легитимност на комунистическото ръководство, направляващо движението към тази крайна дестинация.
  
Периодът се характеризира с партийно-политическа регулация на духовния живот, изграждане на система от държавни органи за управление на културата, пренасяне на богатия съветски опит, административна централизация на културните прояви, насочване на творческите изяви в необходимата за режима посока и овладяване на артистичния пазар. Държавната собственост върху средствата за производство, елиминирането на частната инициатива позволява на държавата да контролира възможностите на своите граждани за кариера.
 
В обхвата на дейност на Министерството на информацията и изкуствата, наследник на Министерството на пропагандата влиза функцията да концептуализира честването на годишнини, свързани с исторически събития и личности, да одобрява „идейни задания” и проекти за изграждане на паметници, бюстове и барелефи в страната, да утвърждава обекти с предназначение да станат места на значими културни изяви и събития, да одобрява архитектурните и художествените достойнства на сгради с обществено значение. В периода 1947-1954 средищен идеологически институт става Комитетът за наука изкуство култура. В следващите години амбицията за усъвършенстване управлението на културата провокира интензивни експерименти и трансформации в държавните институции, но не внася съществени промени във висшето партийно ръководство на тази сфера, в структурите за ръководство на културата при ЦК на БКП и предмета на тяхната дейност, очертан още в края на 40-те години.
 
Политизирането на колективната памет и националната идентичност започва в края на Втората световна война. Идеологемите на новото време поставят своя отпечатък върху културните прояви. Като форми на организирана показност се утвърждават многобройните манифестации, юбилейни чествания, пленуми, конгреси , съвещания, фестивали. Разцвет получават изкуствата с ярка политическа насоченост. Търсят се монументални образни внушения, които да възпитават масите в духа на социализма, да експонират миналото с оглед нуждите на настоящето. Усиленото строителство на скулптурни паметници, мемориални комплекси, големи малки паметни знаци, съгласно Лениновия план за монументална пропаганда трябва да пропагандира революционните идеи, да отдаде почит и признателност на героите от антифашистката съпротива и на основни фигури, свързани с установяването на комунистическа власт в България. За четири десетилетия страната е осеяна с огромен брой архитектурни обекти и мемориални комплекси. По своя замисъл обектите на монументалното изкуство, които се превръщат в място за поклонение, фон за важни събития и ритуали са акумулатори на национална гордост. Функционалното им предназначение е да утвърждават легитимността на режима и величието на комунистическите герои.
 
Паметниците, пръснати из цялата страна изграждат панорама на цялата официална комунистическа и национална теология. Централно място в първото следвоенно десетилетие, но и до средата на 80- те години заемат архитектурно-скулптурните ансамбли, посветени на съветската армия и дружбата между двата народа. Юбилейният прочит на миналото намира израз в построяването на голям брой паметници, посветени на исторически събития като съдържанието на юбилея е насочено към определени политически цели. От началото на 50-те години се изграждат паметници на класиците на марксизма-ленинизма, видни дейци на комунистическото движение в България. Специална роля в търсенето на историческа приемственост играят паметниците на загинали в борбата против капитализма. Широката програма за издигане паметници на дейци от българското Възраждане обикновено има за цел да представи възрожденските дейци като предшественици на комунистическите герои, да легитимира комунистическата традиция, вписвайки я националната.    Схематично очертаната типология на паметниците търпи промяна през десетилетията. Най-внушителните паметници се строят след 1974 до средата на 80-те години. Разработва се и нов мащабен програмен подход, който надхвърля по замисъл предишните възпоминателни чествания. Новата стратегия намира израз в организацията на комплексна целева програма за отбелязване на 1300- годишнината от основаването на българската държава.
  
Амбицията за създаване на нова „социалистическа класика” утвърждава в архитектурата и монументалните изкуства своеобразен канон. Безспорната идеологичност, натрапчива и по-рядко притъпена прозира в елементите на комунистическите мемориали – петолъчката, надписите, вечният огън, обелискът, безбройните стъпала. Голяма част от творбите на монументалната скулптура са тромави, композициите често са претрупани         , вмъквайки като идеологически императив фигури от различни социални групи, участващи в „социалистическото строителство.
  
Културните ценности дължат своето съществуване на усилията и нагласата на управляващата партийна върхушка да вложи големи средства, за да монументализира едни или други събития и сакрализира своята власт. Те са държавна поръчка като по значимите монументални паметници се изграждат с решение на висши държавни комисии, които контролират конкурсите, подбора на авторските колективи и инвестициите. Грандиозните проекти са дело на различни колективи, скулптури, художници и архитекти като по този начин окончателният им
 вид отразява нагласите на творците, ориентацията им към определени образци, дилемата между академизъм и комформизъм.
  
Средните по мащаб възпоминателни обекти и тяхното вписване в публичното пространство до голяма степен има стихиен характер, решава се на местно ниво и не оправдава очакванията за внасяне на повече естетика в жизнената среда, но те се включват в градския пейзаж и придават на един или друг град „борческо –революционен облик”.
  
Нова отговорна тема в кариерата на новите архитекти е оформянето на градските центрове и създаване на нови представителни обществени сгради. Поставя се началото на социалистическо градоустройство. Организираното строителство на нови административно делови сгради започва с оформянето на пространството около Ларгото в София, обградено от сградата на Държавния съвет и хотел „Балкан” , ЦУМ и Министерския съвет и Партийния дом, обозначавани като „социалистически барок” или „сталински класицизъм”. Основно обновление претърпяват и другите центровете на други градове в страната. Вниманието на художествените колективи ангажират сградите на партийните домове, градските и окръжни народни съвети в които се търси монументалност и представителност. В обсега на архитектурата влизат производствени сгради обекти на петилетките. В средата на 50- те години започва изграждането на първите жилищни комплекси. Значим раздел в архитектурното творчество след 1956 г. стават курортните комплекси. В пряка връзка със задачите на партийната и държавна политика се строят учебни,заведения, читалища, културно-просветни учреждения, съоръжения, свързани с транспорта и комуникациите, здравни заведения и други. Независимо че преобладава бедната по изразност, подражателна типова архитектура, има и някои постижения в отделни сгради и курортни комплекси.
 
Комунистическото минало, независимо от зрителния ъгъл е част от историческата съдба на българите и не може да бъде игнорирано. Паметниците от този период, символи на една отминала епоха въплъщават в себе си идеологията на обществото, което ги е създало Значението на тоталитарните паметници като документи за епохата, като незаменим ориентир за запазване в националната памет на преживения опит на социализма, като свидетелство за вкусовете на управляващите и господстващата нормативна система, наложена на   нацията е безспорно. Противоречивото отношение към културно-историческото наследство, спекулативното използване на историческата памет, взривяването на традицията и създаването на нова символика и обредност са само част от широк спектър актуални и същевременно неимоверно политизирани проблеми.